Агресивното поведение при децата

Все по-често се наблюдават агресивни поведения при децата в яслена и градинска възраст. Родителите споделят за появата на агресивни импулси като хапане, скубане, удряне на главата в земята при деца на възраст между 1 година – 1 г. и половина –  На какво се дължи това? Родителите разтревожени питат търсят техники за справяне, научни обяснения, диагнози и т.н..

Какво ако тази агресия е потиснатата агресия на системата – семейната, държавната, световната, мъжката, женската?

Тук диагнозите често се появяват като „решението на проблема“ , тъй като отговорността веднага се прехвърля от плещите на възрастните ( отговорни за отглеждането и възпитанието на детето) и неосъзнатостта на обществото, в което живеем върху детето и неговата съдба – „Какво да се прави, така е било писано“, казват те и започват „лечение“. Прилагат се  терапевтични програми, къде медикаментозни, къде психологични, защото „ с детето трябва да се работи“.

А, аз казвам: „ С възрастните трябва да се работи!“

„Смятам, че е изключително важно възрастните да имат разбирането, че децата нямат нужда от поправка.“

Това разбиране ще дойде само, когато насочим фокуса към себе си и започнем да търсим в себе си ресурса за подкрепа на детето. Обикновено се случва обратното,  „атакуваме“ директно детето, което за съжаление се явява „проблема“ в иначе така добре устроеното ни семейство, държава, общество.

В дълбокият слой стои една неизказана вина на семейството  – „То е такова заради нас „ и едно неизказано обвинение на обществото – „Вие сте си виновни, така сте го възпитали“,  което още повече подклажда огъня.

Потискат се непрекъснато срам, вина, гняв в ежедневни ситуации възникващи в работата, семейството, детската градина или ясла, защото голяма част от възрастните носят в себе си онова вярване „ Дори и да кажем какво ще се промени – нищо!“. Виждат задънена  улица пред себе си – „Не можем да се разведем“,  „Няма как да сменим учителката или детската градина, та нали едва се класирахме“,  „Така е било винаги, няма да се промени. И  така се стига до примиряването „Животът е такъв, трябва да се нагаждаме.“, после идва и най-тежката присъда „ Ами, хората какво ще кажат?“

Потиснатият гняв на родителите, на рода, на обществото се проявява чрез децата. 

Когато мама не успява да изкаже недоволството си от ситуацията в брака, родата, работата  и търпи отношения, които не й харесват, но „Няма друг избор“, то нейният гняв се изразява чрез детето и то става проводник.

Когато гневът на бащата е потиснат, защото той се плаши от надигащия се агресивен импулс и се опитва да го удържи, „за да не избухне“ , то този гняв отива при детето.

Гневът на учителката в детската ясла или градина, който се надига поради различни недоволства – лични или служебни, когато не е изразен отива в децата. Не изразеният гняв на рода, семейството, обществото се проявява чрез децата. И това, което масово наблюдаваме и се определя, като агресивно поведение от една страна е „бунт на детския дух“, защото децата несъзнателно носят отговорността  да се грижат за  възрастните. От друга страна е спасението/събуждането, което децата се опитват да донесат на същите тези възрастни, разбира се несъзнателно. Нужно е възрастните да се вземат в ръце и да поемат отговорността за собствените си емоции и себеосъзнаване.

„ Хората са готови да отидат навсякъде, освен навътре в себе си.“ Ошо

Ежедневно попадам на всякакви предложения „Как да говорим с децата за гнева?“, но за гнева не се говори, той се чувства и изразява.  Когато възрастните изразяват гнева си, децата поемат модела им и правят същото като тях.

Някои възрастни изразяват ежедневно гнева си под формата на недоволство или избухвания за дреболии или по-сериозни неща, които ги дразнят. В тези моменти те крещят, псуват, удрят по масата, тряскат врати, бълват обидни думи, хвърлят телефони, обръщат чинията със спагети, критикуват, удрят, наказват и др. Това е модела, който виждат децата и го приемат за себе си, съответно по-късно го пренасят в общуването си с другите.

Горепосоченият модел бидейки деструктивен се избягва от доста други възрастни, които  потискат гнева си. Вътрешно им идва да обърнат масата, но външно запазват самообладание и казват през стиснати зъби: „Всичко е наред, няма проблем, случва се!“, накрая добавят и една усмивка, за да е по достоверно това, което казват. Това се случва, когато съществува страх от отхвърляне и не искат да предизвикат отсрещната страна, като й покажат тази „лоша“ част от себе си. В детството този страх от отхвърляне може да е бил толкова интензивен, че да е бил причината за отричане въобще на гнева като емоция съществуваща в тях. Сега като възрастни  те дори се възмущават на гневните изблици на другите.

Тогава детето става „говорител“ на потиснатия гняв на родителя и започва да изразява гнева му през себе си. Превръща се в неговата Сянка.

„Сянката е архетипът на несъзнаваното, който представлява плашещите, отхвърлените, отречените, необработени, забранени, заключени части от нас. . Сянката превръща част от нашето „ Аз“ ( това, което всъщност сме ние) в „То“ ( нещо, което сякаш съществува само в другите).“ Карл Г. Юнг

Всеки път когато работя с родители, чиито деца имат трудности с поведението и агресивни импулси ги питам „На кого повече прилича детето ви, кой от вас е повече като него?“  В единия случай отговора е или майката, или бащата и тогава имаме работа с деструктивния модел на изразяване на гнева.

В другия случай имаме едни социално желателни, мили добри, усмихнати родители, които казват:  „Ние не сме такива. И двамата сме спокойни, нямаме скандали в къщи, не му се караме, не го бием, всичко е наред и затова се чудим от къде идва тази агресията. В този случай имаме работа със потиснатата агресия, със Сянката на тези родители.

Обществото реагира много подобно на родителите, най вече тези от втория случай. Всички се възмущават, сочат с пръст, казват „ О, как може такова нещо!“ и виждат онези скрити и потиснати аспекти от своята същност непрекъснато в децата с агресивно поведение.

Когато възрастните, които са преки отговорници за отглеждането и възпитанието на деца, започнат да разбират повече себе си, своите емоции и потиснати аспекти от личността си, ще могат да удържат детските емоции и да ги насочват по осъзнато в тяхното проявление. Това неминуемо ще облекчи детските плещи от несъзнавания товар,  с който възрастните сме ги задянали.

Когато срещаме деца с агресивно поведение, нека преди да ги осъдим заедно с родителите им и да ги изпратим за диагноза да се запитаме:

•  Каква част от мен виждам в него?
• Възможно ли е неговия бунт да е и мой бунт срещу несправедливост, на която ставам свидетел, но не мога да реагирам?
• Как мога чрез това, което съм аз и моята опитност да съм от полза?

Зад гнева, се крие страх, а страхът се лекува с любов!

Детската агресивност се корени в потиснатия гняв на системата – семейна, държавна и невъзможността да бъде изразен поради силния страх от отхвърляне. Но гневът може да има и позитивни проявления, може да бъде насочен с конструктивна цел към промяна и израстване.

Запиши се в ателиета за родители и стани част от общност, в която се подкрепяме и всеки носи отговорност за собственото си израстване и благополучие.  

Ако искате да подкрепите децата си по пътя на тяхното психоемоционално и социално развитие и търсите идеи, свържете се с мен – Виолета Кисимова. Методът е S.I.M.P.L.E. – приложим и за възрастни.