Те не говореха.
За тях думите бяха излишна суета.
Дълго се съпротивлявах на нежеланието им да говорят, исках да науча толкова много неща и бях сигурна, че само те знаят отговорите.
А те просто мълчаха и гледаха смирено. Понякога ми се струваше, че ми се подиграват. Друг път, че ме изпитват. Когато бях объркана, изглеждаха сякаш ме критикуват и упрекват. Случваше се да мисля, че ме съжаляват.
Но, не! Всичко това беше само в моята глава, в търсене на отговорите, които не получавах.
А те просто мълчаха и гледаха смирено.
След това разбрах, че думите са моят начин да общувам, да уча, да живея… Но не беше техният.
Мина дълго време докато приема мълчанието им. Свикнах, дори стана приятно. Тишината беше някак вълшебна и сякаш чувах толкова много неща. Не усещах повече нуждата да питам, не очаквах да ми отговорят.
Тогава се случи чудо, от онези, които се случваха само по Коледа, когато хората отваряха сърцата си. Забелязали ли сте как, по това време от годината, хората започват да виждат и чуват със сърцата си, и да показват любовта си, сякаш това е позволено само по Коледа?
И разбрах всичко, което исках. Нямаше нужда от думи.
За това, което исках да знам, думите бяха излишна суета.
Те гледаха смирено и казваха всичко, но без думи.
Из “Говори без думи“
Виолета Андреева
