Напоследък актуална тема сред родители и учители е рисуването при децата. Ако детето не може да рисува, а вече е на 4 години, изпадат в паника и започват да търсят източника за затруднението. Разбира се, важно е да се изяснят водещите причини. Понякога нещата са много комплексни, но често е и просто липса на желание.
Виждали ли сте хора, които не могат да използват ръцете си, но рисуват уникално с уста? Ето за тази сила на желанието ще говорим. Съответно, въпросът тук е: „Не могат или не искат да рисуват децата“? И ако не искат, каква е причината.
Веднъж в практиката ми едно от децата пожела да рисува. Взе лист, флумастери, направи следи на листа си с различни цветове и каза: „Това е драсканица!“.
„Хм, на мен ми прилича на облак.“ – отвърнах.
„Не, не е облак, драсканица е! – настояваше детето.
„Често ли рисуваш такива драсканици?“ – попитах аз.
„ Не, не е драсканица, това е облак,“ – отговори то.
Странно. Явно беше свикнало някой друг да му казва какво е нарисувало и сега му хареса моята идея с облака.
„Изглежда ти знаеш по-добре от мен какво е това. Ще ми кажеш ли какво е?“
„Слон!“………….
По изражението на лицето и тона на гласа му разбрах, че макар и на 4 години, то вече имаше негативна оценка към това, което е сътворило. От къде се е появила тя?
Случва се и по-малки деца, които се учат да държат молив и още не могат да говорят ясно, да казват: „ Това е драсканица“. Децата рисуват, играят, създават в очакване някой да ги оцени. Изпитва ли детето удоволствие и удовлетворение от това, което прави, ако непрекъснато чака оценка от значим за него възрастен? Отговорът е „НЕ“.
Това, което правят и създават децата, е нужно да бъде плод на тяхното вътрешно усещане и желание, за да им носи удоволствие.
Всичко започва с желанието. То е емоционален импулс, който подтиква към движение и промяна. Желанието е нуждата на сетивата да намерят удоволствие и удовлетворение от това, което правим – хранене, ходене, обличане, общуване, игра, рисуване, учене и др.
Без желание не сме способни да положим достатъчно усилия, за да постигнем онова, което е трудно. Понякога желанията предизвикат фрустрация, но това също помага да пораснем. „Желанието не е капан, а гориво за делото, за волята жизненоважен тласък, който ни води към действие“. (Е.Джудит)
Да поддържаш пламъчето на желанието в детето и да подкрепиш вътрешната му мотивация да твори, да играе, да прави неща е изключително сложно. Човек, израснал в среда с високи очаквания към него, трудно би подкрепил без да прехвърли опита си. В тази среда има непрекъсната оценка за това, което прави, страх от отхвърляне и респективно желание за приемане на всяка цена от семейството, групата, учителката, колегите, шефа, приятелите, партньора и т.н. Нужно е съзнателно усилие, за да се излезе от необходимостта да даваме оценка и да подкрепяме без очаквания. В такава ситуация е необходима помощ от специалист.
Нещата, които най-често убиват детското желание и вътрешна мотивация не само за рисуване, но за всичко, което искат и могат да направят, са:
- Високите очакванията към тях от родители, учители, социум и др.;
- Оценката, която е свързана с очаквания резултат;
- Страхът от отхвърляне – „няма да ме харесват, да ме обичат, ако не съм….най-добрият“; „рисунката ми не е най-хубавата“; „не знам буквите“; „имам ниски оценки“ и т.н.;
- Нуждата да бъдат приети на всяка цена.
Откъсването на детето от желанието се случва бавно, неусетно и поетапно, а крайният резултатът е неудовлетвореност от това, което прави. Ограбва се радостта от живота.
Децата израстват потиснати, апатични, нищо не им е интересно, скучаят, трудно измислят с какво да се занимават, губят спонтанността си. Ходят на клубове по интереси, но в последствие се отказват, защото това не е тяхното желание. Не могат да решат какво искат да учат, да работят. Важен е само резултатът. Интересуват се от заплатата и лесното намиране на работа, а не от това какво искат да правят. Обикновено се съгласяват с насоките на родителите си, за да спечелят благоразположението им.
Живеят живот, който не им харесва.
Подходът към всички детски начинания за изследване, учене и израстване е нужно да бъде без очаквания, оценка, награда и насилие.
„Само в среда, където нищо със сигурност не се иска от детето, пред отсъствието на желания от страна на възрастния спрямо него, то ще отговори, проявявайки своите собствени желания.“ (М. Манони)
Автор: Виолета Андреева
детски психолог
Виолета Андреева е детски психолог, чийто фокус е върху подкрепата в процеса на самоусъвършенстване на личността на детето.
Отдадеността на работата с деца я мотивира да разработи авангардния метод SIMPLE, който набляга на играта като естествен детски механизъм за себерегулация и себеусъвършенстване в условия на приемане, уважение и доверие.
Играта, съчетана с индивидуалния подход в сигурна и окуражаваща среда, дава възможност на детето да разгърне потенциала си и да се изгради като една стабилна в емоционален план личност.
